Реших да се поразходя малко, ей така да ми се поразтъпче храната. А тя беше този път в много. Но какво
да се прави, след като вече си вечерял обилно, сядаш за по бира и освен че ти дават от онази ретрото, ами и цаца, ама такава прясно
уловена и малка - станала на златист хрупкав чипс. Да ама нали е плевелна риба и има много от нея, та и в двете порции имаше много
- за мен, за колегата и за нахалната котка. Винаги ще се намери някоя котка докато ядеш риба. Та реших да се разходя, безцелно.
Не всеки ден съм в Бургас, пролетно-лятно. Тръгнах по потока от хора, няма концерт, очевидно отиват към центъра. Ще вървя по
тях. Ей ама аз имам готин телефон. Пуснах му GPS-а и ехееее - недалече е морето. Захапах смело клечката за зъби тип "аз съм
от некое диво село", пуснах си музика, е не да ме слушат хората, носех си тапите, забих си ги в ушите за да не слушам шумотевицата
и оплакванията на човеците. Закрачих смело все едно съм родом от този град. Правех се че не ми е интересно, да ама не. Моето
пътешествие започна от съдебната палата. Не ме пуснаха от там, просто хотела ни беше в близост. Видях обновен център, нищо
общо с нашия, ама и нашия не отстъпва по хубост, просто сигурно ми е омръзнал вече. Крайно време е кметя да направи един нов,
този вече не е интересен. Та докато минавах покрай някакъв огромен паметник на войник с автомат (сигурно е брата на Альоша,
ще ме извинявате за невежеството, ама не исках да будя подозрение и да видя какво пише на него), видях някакъв пушек. Нали съм
си от село, викам си земята гори или нещо се е запалило, да ама не. Ново двайсет - някакъв шадраван ли е, пръскачка ли е, прави
водата на мъгла. Минах през него недоверчиво, ама с интерес. "Ей ама то много хубаво ми". Но хубавото ми го развалиха едни чавета,
е и аз не ги бях видял в мъглата като се гонеха и ме уплашиха. Огледах се и видях в близост майките им орлици. Ако не бяха те щях да раздам правосъдие и да ги
накажа с по един шут в задниците. Как така ще ми развалят айляка. Махнах се да не се ядосвам. Като излязох от мъглата забелязах
че съм мокър, нищо, никой не ме познава, ако искам мога да си сваля гащите и да си ходя по меч, правил съм го и преди, на мен не
ми пука. Ама хайде да не плаша хората, останам по гащи. За сега. Тръгнах по някаква алея. Сигурно е алея на славата, защото имаше
много славни сливи, или така ми се струваше, защото бях виждал само селски пръчки, друго си е да видиш градски пачи. Накурвени и прочие, не заслужаваха да се заглеждам по тях тип "аз съм Вальо от затвора, днес ме пуснаха". Е ама за някой се заглеждах неволно,
то си е интуиция да си търсиш някоя за да я пребиеш. Не знам, тук никой не ме гледаше на криво, въпреки че аз го правех. Ебаси
града, тук не е за мен. Не е за Даньо-хейтъра. Нищо аз си тръгвам утре, може да спите спокойно деца, аз няма да заглеждам повече
вашите майки. От алеята на славата дойде алеята на кафетата. Кафета с максима - ден година храни. Демек ако се излъжеш да седнеш, защото
любезния келнер-викач те е прелъгал и си поръчаш я кафе, я бира (ако си с повече пари) и после ти слагат и шам фъстък, въпреки
че не си искал, ама той така и така го е сложил, да не ходи зян го изяждаш и него, накрая ти носят и сладка, че като ти донесат
сметката и ще ти загорчи. А там всичко описали, че и такса сервиране. Ама така, то трябва зимата да има пари за ядене. Аз затова
не сядам, има си други балъци, да ходят да си правят селфита там или да са забили някоя патка и да я впечатлят ще се направят
на баровци, ама то баровците си седят и се правят на небаровци, някак си облечени занемарено, ама не, то тия дрехи са такива,
камуфлажни - за тия златотърсачките, в последствие само оплакващи се че ги използвали сексуално и после - били мразели мъжете. Видях
телефона, наближавах морето. Наближавах и някаква морска градина. На входа имаше рокери, естествено на гърбовете
им пишеше "морски братя", щеше да е тъпо да пише "морски сирени", защото има много определения. Продължих по една от алеите.
Миришеше на липа. Един от любимите ми аромати. Тъкмо започваше да цъфти и беше уникално. Навсякъде около мен имаше влюбени
гълъбчета. Нещо ме жегна и мен - стана ми тъпо. Трябваше да си взема и очилата за да не ги забелязвам толкова. Добре че видях
морето и то от високо. Свечеряваше се и бях изпуснал залеза. Ама нали съм мачо, няма да се разнежвам. Долу в ниското видях кей.
Винаги съм харесвал да се разхождам по нещо от сорта. За слизах по стълбите на градината. Беше доста стръмно и се замислих как
ще ги качвам с мъка после. Но вълнението ми беше в повече и скоро забравих за всичко. Наближих го и забелязах че е пристан или морска
гара, защото имаше "паркинг" за лодки. Видях един дядо, който тъкмо прибираше въдицата си. Искаше ми се да бях пристигнал по-рано
и да го наблюдавам как лови риба. Нищо. Другия път. Винаги се успокоявам така. Знам че няма да има друг път, но важно е нагласата
и позитивното мислене. Продължих по кея. Стигнах до края му и седнах на ръба на едно "столче" защото не знам как се нарича
това нещо дето връзват лодките за него. Седнах, слушах музика и се наслаждавах на вълните и монотонното им движение
нагоре-надолу каращо ме да изпадам като в нещо подобно на хипноза. Седях доста време, защото ми замръзна задника. Станах да
се разкърша, пък и да се опитам да видя под полите на две момичета над мен, ама беше тъмно вече и нищо не фокусирах. Тръгнах
си и се сетих че съм забравил нещо. Ами да. Шумът на вълните. Свалих тапите и минах по пясъка. Качих се на една спасителна будка.
Огледах я хубаво да няма на някой фъргоча. Седнах на дъските и отново ми стана хубаво. Макар че бях сам, винаги съм бил сам и
някак си съм свикнал. Сам съм защото съм различен, а никой не харесва различните. Докато мечтаех на вишката, винаги ще се намери
нещо да ти развали хубавото, а в случая това бяха гадните комари, а аз - магнит за тях. Налетяха ме и се забиваха
все едно аз бях дъска за дартс на световното по дартс. Не издържах и се махнах. Друг път
ще слушам вълните. Добре че станах, за да усетя че ми се пикае, вече трябваше бирата да се маха, беше си свършила работата да
ме направи щастлив. Макар и временно. Направих го в морето и то стана една идея по-солено. На връщане реших да мина по друг път. Качих едни нови стълби.
