Бяха няколко дни преди Коледа, да бъдем точни четири. Нашия герой (да го наречем Прокопий – защото никога не е прокопсал) чу алармата „бип,бип,бип,бип“ в просъницата си.
Понечи да докопа телефона, понеже болшинството от младежи не се събуждат с будилници от стари руски часовници. И като един модерен човек, телефона му беше модерен – без копчета, само дисплей по който да мажеш с мазните пръсти, понякога и нацапани с храна, защото Прокопий не беше и много културен по време на хранене, все ще се намери да се накапе с нещо, но това не му правеше впечатление. Дори да яде само хляб, пак щеше да намери начин да се „накапе“ с него. Да се върнем към ставането. Телефона му притежаваше акселерометър или накратко свойството да се завърта изображението на телефона спрямо как той се държи в пространството, и това думата – пространство, понеже е относително понятие и няма константа той въртеше телефона от момента на докопване, до момента да си го сложи достатъчно близо до лицето за да намери изписания бутон – спри алармата. Но уви това не ставаше. Телефона се беше ошашкал от много некоординирани движения по време на своето пътуване от точка А до точка Б. И бутона хаотично се движеше по екрана, с което правеше затруднение да се натисне и изгаси съответно така продължаващото „бип,бип,бип,бип“, дори и да си най-добрия снайперист, пак щеше да ти е трудно. Пет минути борба с технологията и както винаги човека победи (поне за сега). Стана, огледа се, пръдна (понеже всяка сутрин пръцкаше от събраните газове през нощта), почеса се по задника – не че го сърбеше, ама така един вид му благодареше че работеше като немски двигател, плюс това почесване се изразяваше като лекото потупване по главата на детето, когато е направило нещо добро. Тръгна към тоалетната, изпика се шумно все едно е кон, разгледа си инструмента, видя че няма никакви разлики спрямо вечерта, когато беше отишъл да пикае преди да легне. Изтръска го три пъти, понеже беше слушал че ако се тръска повече вече си играеш с него. Прибра го в кобура, отиде до банята, изми си ръцете, изми си гуреливите очи, изми си зъбите и се върна в стаята си за да се облича. Отвори си гардероба и пред него се изрази дилема какво да облече, но тя не траеше дълго. Болшинството от дрехите му бяха с тъмен цвят, с преобладаващо черно. Не че беше в траур, но така се случваше че винаги колкото и да избира дрехи с различен цвят, винаги гардероба му се пълнеше с тъмни на цвят дрехи. Облече се, обу се и заизлиза навън. Не закусва защото нямаше какво, а беше гладен. Той се чувстваше винаги гладен, а не беше дебел и човек ако го познава ще си рече че само хаби храната.
С излизането на улицата се подхлъзна и видя че всичко е замръзнало. На тази улица винаги последно се топеше снега, когато навали. А най-мразеше да се подхлъзва. Един път падна акробатично точно пред тях си, когато се прибираше от работа и се беше опазил да не падне по целия път, падна накрая толкова красиво, че ако някой го беше заснел с камера, клипа щеше да служи за пример на милиони футболисти да падат за дузпа.
Продължи към работата си. Беше станал робот. По пътя му минаваха хиляди мисли, ту хубави, ту лоши, преобладаваха хубавите, защото Прокопий беше оптимист и мечтател. Мечтаеше сам да си бъде шеф, не че настоящия му беше някой лош, но искаше повече свобода. Но обстоятелствата не му позволяваха, не му позволяваха да излезе на квартира и да се грижи сам за себе си и се налагаше да живее в къщата при родителите си. Не че беше тясно или лошо, напротив имаше всички луксове, но просто искаше да бъде по-самостоятелен, както във времето когато беше студент. Но винаги имаше едно „но“, което да пречи да бъдат реализирани мечтите, а в неговата глава те се развиваха прогресивно като ръжда по стара кола.
Беше стигнал вече своята работа, влезна си в кабинета, съблече си палтото и седна да си прави рутината – всеки ден едно и също (тук прескачам целия процес на работа до 17:00 часа, понеже не се случва нищо особено и ако го напиша ще Ви отегча, с изключение че на обяд си пусна тото, но това беше незначително, понеже той не се чувстваше много късметлия).
Прибра се вечерта както винаги, седна да яде както винаги, и след това седна на компютъра както винаги. Както винаги нямаше какво да прави. Тоест имаше хиляди неща да прави, но се чувстваше умствено и физически изморен, въпреки че не вършеше нищо трудоемко на своята работа. И нещата си оставаха за другия ден и за по-другия ден и така той беше свикнал да остава всичко за по натам.
Вечерта мина както другите – седя на компютъра, докато му отекат очичките като мекици забравени на тигана. Дойде другия ден – ставане,пръцкане,пикане,миене,обличане и така едно и също до вечерта. Вечерта седна отново на компютъра и докато сърфираше из дебрите на интернета си погледна фиша. Той играеше 5 от 35, не беше лаком за пари, не беше лаком за нищо. 2-има го, 3 пак така, 5 "ооо тройка" – вече се зарадва, 23 "оле" – четворка и затвори очи, искаше му се последното число да е 32, отвори ги – ДА, „юхууууууу“ извика той все едно беше ударил петица от тотото. Веднъж да почуства и той радостта от тото-хилядарите (не милионери, защото печалбите рядко надхвърляха 20 000 лева). Започна да се чуди как да ги изхарчи, беше спечелил 14 000 лева (нямаше с друг да делят печалбата). Отвори сайтовете за коли, веднага вдигна летвата за кола от ценовия клас – 5-6 хиляди лева, останалите щеше да си купи подаръци за Коледа, щеше да си остави 1000 лева за така чаканата пластична операция на носа, понеже като малък лъжеше много и не вярваше за приказките за Пинокио, естествено му порасна. Вечерта мина почти безсънна в хиляди идеи как да изхарчи парите, но на сутринта му дойде брилянтна идея – не да ги харчи, а да ги инвестира. Отдавна искаше да сам шеф на себе си и момента дойде. Като малък гледаше предаванията за тунинговани коли, мотори че и колелета. Сега имаше възможността да го реализира. Гараж имаше, повечето инструменти също, започна да търси в интернет другите му нужни за да работи без да е зависим от други майстори, видя в интернет и един голф-2 и се обади за да се разбере да го гледа и евентуално да го купи, за да тунингова първата си кола (както трябва). Всичко се нареди и от парите му останаха някъде към 3000 лева. Искаше да ги инвестира и тях. Чудеше се как. И роди още една идея. Имаше една позната, позната е пресилено, но не намирам точна дума за да я определя. Беше разбрал че прави страхотни сладкиши и торти. Реши го – ще вземе помещение под наем и ще прави лакомства. Започна да изкарва разрешителни, да взима втора употреба първостепенни уреди за нормалното производство на една торта. Всичко направи, за малко не му стигнаха парите. Оставаше да се чуди как да каже на момичето че иска да и предложи да станат съдружници в едно чуждо за него начинание. Той я харесваше и искаше да и помогне, да помогне на друг млад човек да работи сам за себе си, но по начин който да не унижава другия. В присъствието на хубава жена той винаги се е притеснявал какво да говори и почти винаги е ръсел глупости, такива че момичето да си мисли че той е пълен задръстеняк или пропадналец. Но с времето ще се научи.
Нави я, или по-точно тя се съгласи. Той почуства по-голяма топлота и щастие отколкото момента, когато спечели от тотото. Не че щеше да стане нещо, не че това означаваше че ще станат гаджета, като по филмите, но само времето щеше да покаже. „Бизнеса“ им се разрасна и всичко се навърза от хубаво към по-хубаво, чак човек да не повярва че не живееш в България, но както се казва – на Коледа стават чудеса.
Приказката я завършвам. Искам да се знае, че много от нещата са измислени, няма да Ви ги казвам, а ще Ви оставя и Вие евентуално да се замислите. И човек ако желае нещо истински, дълбоко със сърцето и душата си, то за него тогава няма невъзможни неща.
Няма коментари:
Публикуване на коментар